„Слепия градинар
или Душата си тръгва в 10:34” е третият роман на Валери Стефанов и през него
можем да говорим вече за устойчивост на микросюжетите, темите, моделите на
писането, които конструират текстовете на автора. Общи мотиви, които чертаят
връзка между този и първия му роман „Изгубените магарета” – за хаоса и реда, за
литературата като пренареждаща света с вече написаните му истории, за вярата в
силата на разказа, който винаги наново може да постави и намести въпросите за
истината и лъжата. На нивото на структурата бихме могли да говорим отново за
сродни места в романите на Валери Стефанов – фрагментарност, мистификация,
кръжене около ключови семантични ядра, които в текстовете образуват сложни
вериги от повторения и пресемантизации (полисемантизации), нелинеарност на
повествованието.
Новата книга на
Валери Стефанов, като тук отново връзката е силна с първия му роман, черпи сили
от самите фрази – орнаментални, паремиологични.
Според сполучливото определение на Йордан Ефтимов писането на автора е
„проза, която ни припомня големи морални параболи”[1].
„Слепия градинар
или Душата си тръгва в 10:34” създава особено време-пространство, което кръжи
около последния ден от живота на Дебелянов. Целта обаче не е да се постигне
емпирично конструиране на фактичност, разказ, който плътно да съответства на
биографичния, а желание за обособяване на специфично трагическо място, място на
колективна сублимация на скръбта, през което едновременно да проговорят смъртта
и живота, единичният разказ за края и живота на поета и колективният разказ за
войната, хаоса и траура.
Смъртта в текста на
Валери Стефанов е ехо, тя е тотална метафора в езика и дискурса. Смъртта е
събитието, около което разказът кръжи през цялото време. И то кръжи в един
напрегнат, пулсиращ, делириумен език, който е еднакво разположен в/ между
катастрофата и сублимацията. Езикът се движи - формулата на движенето е важна,
неспирен поток на приближаване, отлагане, разлагане на образа на смъртта - и в
този аспект трагическото преживяване на смъртта, войната и хаоса през този
наситен поетически език е форма на сублиматорен изход от усещането за
катастрофичност, крах и предел, в който самият текст е положен.
„Слепия градинар”
е сугестивена книга. Тя полага читателя в битието на скръбта, оттам и
сублимацията, която повествованието предлага, е колективна. Тя ни потапя в една
въображаема комунитас на опита, който свързва, създава общи полета на
преживяване. Неслучайно в началото и в края на романа много силно проговаря обобщението, формулата на ние-света (разпилени фрагменти от
който можем да видим и в целия текст), която обрамчва личната история на
Дебелянов.
В зачатието на
романа това ние проговаря през метафоричния образ на хора и неговата песен,
разкриваща желания и невъзможен блян по „другия свят” като свят на избавлението
и спасените. Този хор сам по себе си е и апология на литературата, каквато е и
целият роман, доколкото сред имената на „нещастните, уплашените и умиращите” в
него текстът избира да изведе тези на Рилке, Кафка, Жозефина-мишката, и „едно
Черно пиле” (в случая действащо като автопосочване към самия текст на книгата,
в който Черното пиле е ключов метафоричен персонаж). Неизписването на име в
този хор е също знаково и то подготвя идната история ( а действа и като знак за
това кръжене около смъртта, за което стана дума по-горе) – това е името на
Дебелянов, чиято история тепърва
предстои да бъде разказана от текста. В определен смисъл историята на
Дебелянов, която следва, действа като метонимично запълване на зева в текста на
песента и по-прецизно - разясняване на смисъла на текста на песента, който
същински липсва. Защото историята на Дебелянов
е история парадигма на страданието и самотата, тя е подготовка за
смъртта, в навечерието на сетния ден, каквато и самата песен същински е. Текстът
на песента в началото прилича на историята н Дебелянов по още две основни неща.
Първо, чисто структурно, и двете са запазени в „странни отломъци”. Именно
структурата на отломъка в романа позволява редица повествователни игри, които
са вторични (и суплементарни) спрямо самия него – възможността текстът да се
подрежда и преподрежда като серия от фрагменти, да произвежда палинодии, противоречащи
си разкази (писмата на брата Илия относно смъртта на Дебелянов) или, както
самият той казва: ”Колкото пъти пишем, толкова пъти влизаме в различни следи.
Намираме странни подробности. Заравяме едно, изравяме друго.
Разказът презира
тъждеството. В тъждеството разказът умира.
Още Хераклит го е
казал – никога не можем да влезем два пъти в един и същи разказ. Разказът
винаги е друг. И ние сме други в него.”(135 стр.). Умението да прескача от
следа в следа тук заплита и още една нишка – идеята за кръженето около смъртта,
за което стана дума.
Свързвайки
песента на хора в началото и самата история за/ на Дебелянов трябва да се
допълни още, че те си приличат и през автосотериологичната идея, която отварят.
От една страна, за спасението, което идва през самия себе си, но себе си, разбирано
през формата на това колективно ние, комунитас, което през сублимацията
преодолява траура и смъртта. От друга страна, автосотериологичната функция чрез
любовта към ближния (която е в основата на спасението на отломъци от песента в
началото) е и спасение през, на и за другия, защото едно от посланията на
разказа е „да действаме в съгласие с любовта към ближния” (181стр.).
В самия край на романа отново се появява образът
на колективното, пожелано и вече подготвено от текста ние, но този път като
„ние, децата и внуците на Погубената България”, което може да бъде тълкувано и
като ние, наследниците на смъртта на Дебелянов, ние, изкупващите вините на края
му като синекдоха на една изгубена родина, загубваща своя глас, образ и
история. В този аспект текстът на „Слепия градинар” е своеобразно възкресение
не само на един разказ за сетния ден и живота на поета, разказ безспорно
дълбаещ в онтологичното, а и разказ за смъртта, чезненето и повторното връщане
обратно от света на сенките на една друга България. Образ погребан, заровен и
изровен наново, но винаги изплъзващ се в своята цялост – археология на
чезнещото. Орфическа функция на текста, който подмамен от желанието си да види
отминалото и Дебелянов като картина и цялост, слиза в света на сенките (отминали
разкази и събития), но колкото повече се стреми да намести различните парчета,
толкова повече ги дефрагментира. Колкото повече гледа назад, толкова обектът
потъва в света на сенките, там, където цялостен образ не може да бъде изваден,
а само фрагменти, т.е. спомени за парчета отминали образи. Оттук стремежът към
цялост и разпада са опорна диалектическа връзка, функционализираща сюжета. Но
те са и основен модел на разказване, задвижващ възела на траура, скърбенето в
романа: „Ако страниците на военното списание „Отечество” опишеха ставащото
сега, четящият списания и вестници български народ щеше да се ужаси и да
заплаче. Да стане не горд с подвизите на синовете си, а пищящ от болките на
синовете си български народ. Да си сложи траурни забрадки, да си облече черни
костюми и никога повече да не ги свали.” Потребността е да се напише липсващата
история на ужасяващите военни години, такава, каквато наистина е била, наспроти
на канализирания идеологически разказ за гордостта и подвига. Историята,
погледната отблизо, през личния разказ, през немия глас и бялата страница.
Именно защото това е история на болката, крайната травма, ужаса и траура – тя е
фрагментарна, кръжаща, за нея няма преки думи и цялостен разказ. Относно орфическа
функция на текста - той наистина слиза в
света на сенките, но този път с лице, обърнато към смъртта, но парадоксално –
колкото повече разказът се стреми да се съсредоточи, да оголи смъртта на
Дебелянов, толкова повече се забулва тя в един език от метафори, иносказания и
параболи. Ако събитието е ясно, видимо и зримо за нас, то това, което го
затъмнява и скрива е езикът, на който е предадено – затворен, кръжащ, поемащ
травматичността на опита.
„Слепия градинар”
е книга, която държи сметка за разказаното и неразказаното, за белите полета
във всеки сюжет. Текстът борави с мистификацията, която отваря полето на
жанровото смесване (включително като игра с един или друг жанр и с моделите на
свят, които те правят) – писма, изследване, приписка, публицистични
фрагменти...Същински обаче романът използва мистификационният пласт не за да
оползотвори неговите симулативни функции, а за да го превърне в знак, да оголи невъзможността
на никой разказ да бъде същински цялостен, единен и хомогенен, ако иска да бъде
верен (на себе си).
И не на последно
място „Слепия градинар” е текст със изключително силен метатекстов заряд. Той
би могъл да бъде използван като модел за интерпретация на Дебеляновото
творчество. През фикционалната автобиографизация се прави ревизия на темите от
поезията - душата, самотата, смъртта, тягостната тревога, усещането за
осиротялост, предусещането на края и пр. Образи и фрагменти от Дебелянови
стихове са обживени, изкристализирали и подложени на рефлексия в романовата
тъкан.
„Слепия градинар
или Душата си тръгва в 10:34” е колажен, фрагментарен, изпълнен с множество
препратки и пропасти текст. Той живее с надеждата за завръщането на градинаря и
превръщането на запустялата градина на хаоса отново в хармонична и подредена.
Надеждата му обаче е трагическа, тревожна и единствено словото може д я
успокои. Това прави и текстът.
Няма коментари:
Публикуване на коментар