На българска сцена Сири
Хуствет встъпи изключително силно с харесаната и четена „Какво обичах”. Въпреки
че името й се сплиташе със сянката на съпруга й Пол Остър, през различието на
почерка си тя бързо достигна своята писателска автономия.
Въпреки че търсенето на
автобиографичен сюжет е доста спорно и дори подвеждащо интерпретацията усилие
спрямо доста книги, за романа „Мъките на един американец” на авторката от
норвежки произход това като че ли изглежда като необходимо и безпрекословно
усилие. Автобиографичната връзка обаче тук е някак ясно вградена в самата
архитектура на книгата – тя е точката,
от която тръгва градежа на целия роман. В интервюта и представяния на романа
Сири Хуствет посочва своята усилена работа върху човешката загубата, която
пресича цялото й творчество. В този аспект „Мъките на един американец” е като
че ли най-силно свързан с тази тема. Писателката подчертава, че започва да пише
книгата, предусещайки идната липса на своя баща. С негово разрешение, още
приживе, писателката взима дневниците му и ги включва в тъканта на своята
творба. „Мъките на един американец” се разгъва през погледа на Ерик Давидсен,
психотерапевт, който се опитва да подреди картината на живота си след смъртта н
своя баща Ларс Давдсен, чиито истински прототип в текста е самият баща на
авторката Лойд Хуствет („Цитираните в книгата пасажи от дневника на Ларс
Давидсен са взети направо от текста на моя баща, като редакторската намеса е
минимална и са променени имената. В този смисъл баща ми е мой съавтор посмъртно”).
В представяния на книгата си Сири Хуствет нарича своя главен герой Ерик
въображаем, фикционален брат и сама налага прочита за романа си като
фикционализирана и същевременно опитана да бъде преодоляна чрез самото писане
лична автобиографична травма. По-голямата част от текста е написан след
реалната смърт на бащата на авторката и неговата цел е да конструира сложната и
болезнена връзка между присъствието и отсъствието на най-близките, която би
могла да се сътвори единствено през погледа към вътрешния ни свят. Именно
заради това Хуствет превръща романа си в една голяма картина на вътрешното
преживяване, в място на паметта, желанието за спомен и диалозите със самия себе
си. Авторката подбира за централен персонаж психоаналитик именно за да присвои
една способност за рефлексивно и обективно поглеждане във вътрешността на
субекта. Самата Сири Хуствет общува с доста психоаналитици, за да изгради
персонажите в книгата си (надлежно изброени накрая на книгата в частта „С
признателност”). Така „Мъките на един американец” показват и своята голяма
причасност към школуваното, добре подготвено писане. Ако може, разбира се, с
известна доза типологичност и обобщителност, да се изведе нещо като американски
модел/ школа на писането понастоящем то е именно в стремежа на съвременния
американски роман да съгради своя свят от сложното, но промислено преплитане
между фикционално и нефикционално, между истината на реалността и собствената истина на текста.
Сири Хуствет прави точно това с прецизност и умение да съчетава нюансите в
образите. Тя взима няколко предварително избрани сюжетни линии, които стават
все по-свързани и приближаващи се една към друга, черпещи собствените си
значения една през друга в хода на романовото действие – картината на Втората световна
война (през погледа/ дневника на Ларс Давдсен);
11 септември през образа на Соня, племенницата на Ерик; историите на
загубата през персонажите на Ерик и Инга, неговата сестра, която губи почти
едновременно баща и съпруг и е обект на двоен траур (Инга е омъжена за Макс
Блаустийн, който почива от рак в романа, и който, по думите на самия Ерик, е
олицетворение на „идеализиран култов образ на блестящия новелист”). Текстът не
просто свързва личното с историческото (обикнат жест на съвременната американска
проза), а подчинява тези две големи ядра на своя текст на логиката на паметта.
Именно споменът и неговото рефлексивно вътрешно значение за Аз-а на различните
персонажи е това, което инкорпорира вътрешното и външното събитие, реалното и
въображаемото.
Централен за смисълът на
романа е образът на ранения човек, който би могъл да се открие зад повечето от
персонажите. Ерик, през чиито вътрешен монолог/ диалог в аз повествование тече
текстът на романа често използва сравнението между психичното състояние (вътрешността
на субекта) и анатомията, съпоставя душевната
болка с раната. Соня носи раната на пожарите от 11 септември, когато подрежда в
началото на романа вещите в кабинета на своя баща. Ерик си мисли как
чекмеджетата с книжата на баща му, с дребните вещи и документи са едновременно
като проникване в част от човешкото съзнание и като дисекция на живота/ на тялото
му („Издърпвам чекмедже от кантонерката и внезапно съм завладян от представата,
че се готвим да изтръскаме едно човешко съзнание, да разчленим цял човешки
живот и без всякакво предупреждение в моето въображение се пръква образът на
труп, който съм разрязал като студент в медицинския факултет...”). Тъй като цялото
въображение на романа само по себе си е обсебено и фиксирано върху идеята за
проникване във вътрешността на бащата, която крие непозната тайна, то интересно
е да се забележи как тази фиксация започва като нахлуване в табу, като
докосване до нещо непозволено, защитено и вътрешно, като насилие и аутопсия.
Разгръщането на връзката баща-син като реконструирана през четенето на дневника
и измисляне/ допълване на липсващите места в него, както и през историята с
писмото между баща му и Лиса (позната от ранната му младост), което крие тайна
и трябва да бъде разгадано, извеждат една колеблива диалектика в романа.
Познанието за другия се превръща в самопознание, от една страна. Ерик превръща
целия разказ за травмата и страданието по баща си в илюстрация на предхождащо
загубата на ближкия усещане за собствената си травматичност и лишеност от
цялост. Собствения образ от преди смъртта на родителя и образа на траурния син са
вплетени в огледалото на липсата, която в крайна сметка става вътрешна за
образа на самия субект – липсата се оказва вписана във вътрешността на Аз-а,
самата му способност да произвежда разказа за самия себе си, а не единствено и
буквално скръб, породена от другия. От друга страна, идеята за тайната, за
някаква недостъпна вътрешност, която образът на бащата крие, диалектически се
превръща в това, което се изплъзва, в остатък, който задвижва самата
необходимост от появяване на бащината фигура като призрак. Бащата е призрак
дори буквално – той навестява сънищата на сина си и оставя в него усещането за
среща с дух, като при това логиката на повторението на един незавършен/ недоизказан,
мъгляв сън е отчетлива. В крайна сметка обаче логиката на разкритието на
тайната на бащата е това, което не се удостоверява в текста – историята с
писмото на Лиса е разплетена, дневниците са допълнени с липсващите детайли от
живота на Ларс, които Ерик реконструира, но пълнотата и съкровеността на
бащиния образ в крайна сметка се изплъзва и той остава като недостиг. В аспекта
на автобиографичната фиксация на самата Сири Хуствет върху връзката на баща и
син в текста е интересно и да се постави въпросът защо писателката взима за
своя персонално его именно мъж - въображаемия й „брат” Ерик, за да разкаже
историята за липсата и траура по загубата на собствения й баща.
„Мъките на един американец” е разказ за опита на всеки от персонажите да се
пребори с някаква собствена травма. Инга се опива да се примири с изневярата на
съпруга си, да намери вътрешно успокоение, че е единствената обичана от него
през живота му, да приеме извънбрачни му син, да се домогне до писмата, които
той е писал на жената, с която е имал връзка От друга страна, сестрата на Ерик
се опитва да реши и собствените си проблеми на писателка, на живееща в сянката
на известния си съпруг. Тя се мъчи да се излекува от раната на забравата, на
която я подлагат семейните им приятели след смъртта на съпруга й. Дъщеря й Соня
се опитва да се справи със свят, който изживява като погрешен и който я
травмира. Образът й също е изграден като
страдаща по загубата на баща си. Миранда, квартирантката на Ерик, в която
самият той е влюбен, се опитва да намери спасение в корените си и да се справи
с усещането за различност, която самата носи, а накрая да се справи и с
инцидента с дъщеря й Еглантайн, чиито последствия остават неясни в края на
романа. Пациентите на Ерик не могат да намерят изход от самите себе си, за
самите себе с. Те отново са предзададени от някаква смътна и неясна травматична
ситуация, която ги предхожда. Травмата в романа обаче никога не е само лична.
Тя е начин да се свържем с другите, да разкажем историята си. Понякога идва
като наследена през липсващите други, но при всички случаи е генеративна за
собственото ни самоопределяне. Именно скритите ни рани са това, което изграждат
самите нас. Романът настоява, че тайните и болките формират характера. Затова и
текстът, който работи изцяло със света на личното, на финала остава отворен,
без крайна точка, без класическа развръзка. Не би могло да бъде иначе,
доколкото романът на Сири Хуствет се опитва по един доста класически начин да
бъде психологически достоверен, т.е. той взима един общ времеви отрязък от
живота на своите персонажи и през структурата на вътрешния психологически опит,
през реминисценции с миналото се опитва да го вклини в по-голямата лична
история, която така или иначе никога не приключва преди смъртта на самия
субект. Има нещо силно есенциалистко в опита на писателката да погледне през
травмата към целия човешки живот, както самата
Сири Хуствет казва в интервю – загубите, които преживяваме, са част
както от живота, така и от литературата. Въпреки това текстът намира своя
елегантен стил и самият той, внимателен към детайлите, успява да предизвика и
едно вгледано и емпатично четене.
Няма коментари:
Публикуване на коментар