Три сестри - modus vivendi

 Седят си три сестри... Откакто е написана тази приказка, трите сестри седят до прозореца и предат. Случва им се една и съща история. Неизменна. В приказките няма друг вариант. Няма право на избор. Всичко, което е написано веднъж, се запечатва в пространството и застива.

Хубавото на литературата е, че няма схеми... Ако имаше, всеки щеше да пренаписва една и съща история и да сменя заглавието.

                                                   Из “Трикракото куче”

Три жени, три истории, щастие и нещастие, случайности, ежедневие. По историята на Мария Станкова може да се заснеме сериал. Може би. Само че тук залозите са други – колкото и непосредствен да изглежда разказът, колкото и романът да проиграва своята серийност през финалното “Следва продължение”, “Трикракото куче” твърде много работи със стилизаци, за да намерим проста и окончателна решетка, през която да го прочетем. Тескстът присвоява реториките на масовата култура – рекламите, куриозите, телевизионните сюжети от Дискавъри Ченъл, Енимъл Планет – интериоризира ги, анализира ги. Повествоването играе на леко, на всекидневно, крие се зад баналности, а всъщност през цялто време надгражда реториката на “простите сюжети”, преобръща я. Затова и романът на Мария Станкова е едновременно лек и сложен. Разказът в него бърбори, отклонява се, женските гласове се наслагват, сливат се и се преплитат. Историята е накарана да криволичи и да поглъща все повече и повече случайности, докато накрая обвърже героите си във възел, който не може да бъде разплетен.

Разказът е настоятелен: “За случайността всички говорят. Говорят различно. Никой не казва истината. Тя е проста. Всеки създава случаиност с преднамерените си действия.” “Трикракото куче” е преднамерен роман. Той създава случайностите си целенасочено, измисля ги с оглед на собствената си хомогенност, за да ги свърже. Случайността също е стилизирана, тя е фигура, наред с останалите, с които повествоването работи. Философията на случайното у Мария Станкова е карта, стратегия, която задвижва говоренето през ежедневието. В този аспект всекидневеността на случването в романа също е стилизирана. Тя е измислена и подписана като договор, който да превърне разказ в екран на безкрайността. Всекидневието никога не свършва – то е обречено на безфиналност за него винаги следва продължение. През всекидневността като modus vivendi на персонажите, езикът се фамилиаризира, историята се приближава до четящия, но и се притулва в два противоположни, но диалектически свързани хоризонта. Единят е хоризонтът на преднамерената случайност, тази, която нахлувайки в делничното, го изпълва със странности, “остранява” го от самото себе, прави го място, което всеки момент би могло да се самовзириви, да се преобърне, да се изкриви, така че частите на историята да се прекомбинират по нов начин. Случайността позволява на ежедневието да побере нобичайното, тя го превръща в способно на реконструкция на ситуациите си. Втората посока е сързана с погледа към всекидневието като веднъж завинаги изчерпано от изненадващи обрати. С нея започва романа, тя стои в неговата основа като сюжет на повторението и безалтернативното. Това е и разказ, за който текстът знае, стилизирал го е вече веднъж като посока на разгръщане, но и всячески се мъчи да избяга от него. Именно връзката между начина на живот и баналността е нещо, което сякаш “Трикракото куче” иска да забрави и отхвърли. Стилизацията на тази посока в наративното действие историята изписва съвсем буквално в своето начало – тя избира преизказността на миналото време (живели, били) и структурата на приказката, текстът буквално работи с нея, но заедно с това я пародира, в смисъла на надгражда и преобръща. Отказва нейната повторителност. Трите (приказни) сестри, през които са огледани героините Фани, Лили и Суска в началото, романът постепенно ще превърне в три жени със самостоятелни истории, а сегашното време ще замени миналото. Текстът ще се откаже от “вкопчването” на сюжетите и персонажите в парадигмата на една единствена история (приказката за трите сестри) и ще предпочете разделянето им.

Стилизирайи прказните три сестри в началото си романът на Мария Станкова “Трикракото куче” прави и още нещо. Той обуславя своята нататъшна история, възможността да я разкаже по определен начин, през една регресивна фантазия. Избира мястото на приказката именно като сюжет и език на регресията, като негатив, върху който да се подреди. За романа приказният модел от първа сцена се превръща в backstage. В хода на повествователното действие той се изтегля назад, потъва в незсъзнателното на текста. Там където няма право на избор, където историята вече е написана и всичко е обречено на повторение. Приказката се превръща в заплаха, тя символизира abjection - “Трикракото куче” се опитва да напусне нейното платно, да се оттласне максимално надалеч. В този аспект разказът е екстраполация, негова крайна точка е самата възможност за отделяне. Трите сестри се превръщат в три жени със собствени разкази – за болната от рак Стефания с нейния сантиментално обречен роман с красивия актьор Бобо, за Лили и нейния предопределено изживян Зафир, за странната Суска. Текстът се опитва да осъществи подмяна – да замени архетипа със разказ за настоящето, което да отдели жените и техните истории една от друга и разделяйки да прави нещата съзнателни, обект на избор. Лили и Стефания сами пожелават съдбата си, те я пряват. Текстът предпочита модела на женската активност пред този на женската заедност. Образът на Суска – третата сестра/ жена е много интересен спрямо логиката на историята поради факта, че героинята остава в моделите на странността. Тя е зададена така още през името й, но и през разказа за нея. Уси няма собствена осъществяване през интригата на женската любовна активност като останалите две героини в романа. Тя има поддържаща роля в историите им - придружава Фани в Швейцария, успокоява Лили в тревожните й състояния. Романът изстласква Уси в backstage като поддържаща роля, която тепърва трябва да излезе на главната сцена. В края си “Трикракото куче” се опитва да я отдели окончателно от историята на Лили, която планира да живее със Зафир. Суска вече не е нужна на пространството – то си е избрало и утвърдило личната история. И тя попада отново там, където е била в началото, преди да ги има трите сестри – в мазето, живееща на ръба на човешкото, без да се храни. Тази ситуация на ексцес я довежда до крайно изтощение, което замъглява съзнанието на героинята и я запраща в несъзнателното, в детството, което си припомня и въобразява, в размития Аз, в нечленоразделната реч и скимтенето. През нея романът се връща отново към историята като регресия. Уси се превръща в символ на тази регресия, която тук не през приказката, а вече през нейната собствена лична история, се завръща в разказа. Интригата така и не се освобождава от нея, тя изплува.

Текстът на Мария Станкова е разцепен, раздвоен. Двойствеността поделя основанията на разказа между съзнателна и несъзнателна сцена. Разказът е отклонение. Историята следва логиките на случайността, предопределението и натрупването, за да се оттласне от първичната приказна сцена, която я задава. В този аспект именно необходимостта от промяна е това, което движи сюжета. Статиката на застиналата картина на предящите героини срещу динамиката на случайната ежедневна хореография. Именно в поделянето между съзнателно и несъзнателно, между промяна и повторение текстът превръща в поле на избор. Но отново през приказката като регресивен разказ, който задава рамка, текстът съществува доколкото е подчинен на някакъв обект на пренос,  както и в желанието за неговата измяна. В този аспект разказът се разполага и в една скрито инфантна позиция. В играта на детето този обект на пренос (каквото в романа е платното на регресивната фантазия за женска заедност) е доведен до своята истина на появяване - “има го –няма го”, отстранен на предела между отсъствието и присъствието. Романът се опитва да се оттласне от същесвтвуването заедно на трите сестри, да раздели триадата, въпреки че знае, че тя носи спасение. Но това спасение е и разказ за травматичността на това да си сам. Разделяйки женските разкази, “Трикракото куче” ги подменя с нова все така утопична заедност – тази между мъжа и жената. С това текстът опитва да даде и щастлив край на приказката, както подобава – на финала принцесата намира своя принц и заживяват щастливо. С този си акт той обаче пак остава в своето архетипно поле на приказката, но я хербаризира и призовава да се върне преобразена.