„Черни маслини и двама мъже” в перспективата на двойното

Телесен, тактилен – разказът като че ли цели да вербализира усещането за сетиво – това е първото, през което гледа текстът при Силвия Томова. Фиксация, уловена и от критиката. De facto този модел е и реминисценция – през този механизъм на текстопораждане разказите от „Черни маслини и двама мъже” се обръщат назад, влизат в режим на допълване с предишни текстове на авторката. През модела си на писане „Черни маслини и двама мъже” припомнят романа „Кожа” и сборника с разкази "Добър ден, Р.", криещи сходна проблематика на виждането/ усещането и писането, сливането между тях. „Черни маслини и двама мъже” помнят минали текстове на авторката не само парадигматично, но и есенциално, през сходното усещане за света и персонажа. В този аспект разказът на Силвия Томова е удоволствен – той инкорпорира, прибира в себе си сегменти, парчета от минали книги –имплантиране, поглъщане.

Паралелно с тази тенденция на окръгляне и насищане, но отново подобно на предходните текстове на авторката, тече и обратният модел – сборникът „Черни маслини и двама мъже” се опива в изследването на детайла, в разделянето на едно усещане на фрагменти и повторното му съединяване в изненадваща, насищаща реалността с нейни фантазмени копия, сюрреалистична смес. В тази операция по преподреждане и дефрагментаризиране на реалността текстът се автоеротизира през модела на самото си писане – подвижно, колажно, разместващо, афективно спрямо жеста, сфръхозначаващо детайла, пулсиращо.

В двойствеността на тази наративна структура – агонално смесване на тенденция към окръгляне и завършеност, от една страна, а от друга – усещане за фрагментаризация – можем да видим една обща етиология в текстовете на Силвия Томова.

Тенденция в „Черни маслини и двама мъже” е и стилистичното, оригиналното внимание към думата, пак характерно и за предишните текстове. Разнопосочността на разказите, експеримента им с разгръщането на различни ситуации, желанието им за работа върху формата на самото писане са обединени от идеята за думата като къс, завършена мисъл, точност. Хирургия на въображението по отношение на фразата и отново това усещане за агоналност, съчетание в разказа на два разнопосочни механизма. От една страна, богатство на фразата, матафоризация, многопосочни смислови колебания – сложността на ситуацията в разказите се превръща в стилистична сложност – следователно едновременно разпръскване-сгъстяване на мисълта, насищане с много смисли, много нива на прочит. От друга страна – точност и прецизност на думата, която цели да намери абсолютно адекватното си значение, отказ от синонимия по аналогия с Далчевото разбиране за литературния език, според което авторовият изказ е фигура на синтеза, в която езикът не само гради (отношение към) реалността, но и показва емоции; думите не са само значения, а картина на реалността, „образи, атмосфера, жестове и заклинания”(Далчев). Те не могат да бъдат замествани. Заместването или синонимията разгражда цялостната представа за свят, която текстът гради.

Още едно свидетелство за продуктивно напрежение в разказите от новата книга на Силвия Томова е силната фиксираност, залепналост на текстовете към конкретна ситуация. Разказът – това е ситуацията, едноизмерност, сюжетът буквално избухва, без предварителни уговорки, in medias res в събитието, което описва. В някакъв смисъл той е безначален и безкраен, ацефален, съсредоточен около средищността, вътрешността на самото събитие. Началото и краят не са важни, разглеждани като компоненти на затварянето. Те не са обаче и липси, предизвикващи желанието за дописване. Те са междини отвъд фиксацията, която перформира събитието в текстовете на Силвия Томова или буквално превръща ситуациите в събитие на тук и сега. И тази тенденция обаче крие своята опакова страна, своето преподреждане в разказите чрез усещането за нещо, което е изпуснато, тъмна, опакова страна на текста, отказ от катарзис в логиките на разказа, по-точно отказ от традиционен сюжет, произвеждащ и концентриращ се около катартичната си кулминираща функция. „Черни маслини и двама мъже” има два плана – свръхконцентрация и потребност да се изпише ситуацията, събитието, като punctum, детайлизирано, пълно, многостранно, в неговата сърцевина. Разказвач, който се опитва да улови всички посоки от случващото се на момента. От друга страна – усещане за липса, за тъмно петно, втори истинен план в събитието, който функционира като пропуск в същността му. Стремежът към сърцевината превръща сърцевината в липса, пропадане, бездна. Именно чрез тази операция в текста нахлува усещането за ужасното, заплашителното. Пълнота и изпускане. Тази процедура по набавяне на смисъл е повторителна за разказите в „Черни маслини и двама мъже” тя налага усещането за започване отначало на един разказ, който затъмнява своите основания, прикрива истинската причина/ повод да започне да говори като я оставя едновременно празна и нахлуваща, никога видима в текста, отвъдсюжетна и заплашителна. Заплахата на тази оптика е двойна, не само сюжетна, но и структурна – тя би могла да разруши самия текст да го превърне в части, фрагменти, които не изричат докрай, защото центърът им е липсващ, защото само кръжат около основата на кошмарно, неуспяващо да излезе в текста истинско и отложено събитие.

Текстовете на Силвия Томова поглеждат зад огледалото на собствените си сюжети и там разказът се среща с липсата/ невъзможността за разказ, с травмата, кошмара, замлъкването, заекването, които не могат да бъдат изречени. Спойката обаче отново е еротизирана – разказът се стреми към собствената си другост.

Още едно устойчиво огледало в текстовете – взаимното разпознаване между вътрешно и външно пространство, субективно усещане и реалност, в което обаче те взаимно се подкопават, влизат в реципрочно преобръщане. Иначе казано, това разподобяване между вътрешно, психологическо, характерологично и „реалистично”, външно, чуждо (на места заплашително пространство) би следвало да отговори на идеята за реалност, която разказите на Силвия Томова измерват. От първия до най-ексцесивния последен текст „Магазин за месо” външната действителност е средство за предизвикване на колизии в света на вътрешното, модел за подкопаване и разколебаване. Героите се мерят според усещането си за реалност, реалността обаче е субверсивна спрямо логиките на вътрешните разкази за възприемането на света и ситуациите, които текат през погледа на анонимния на места разказвач и през този на отделните протагонисти в историите. Реалността е пъзел, тя се полага на части и парчета между фрагментите на вътрешния опит. Добра илюстрация за ролята на действителното като проблематично, диверсивно и разпознаваемо като аналогично през една идея за себе си като мътност, неяснота е „Тихо и тъмно”, чието впечатляващо начало може да бъде четено и като метафора за размитата граница между фикция и реалност – своеобразно „бълнуване”, междина, свързваща емпиричното и иреалното. Подобна е и ситуацията в “Are you talking to me?”, където границата между съновидението и събуждането работи е онзи структурен похват, който отваря същата идея за мъглявост и на реалността, и на идеята за себе си – и двете прочетени като сепване, разкъсване в промеждутъка преди съзнанието да започне да преподрежда и намира приликите на познатото (тактилно) пространство. Метафорично тази идея за „сепване” можем да видим и в структурата на разказването, да я положим като обяснение за прескачането от тема в тема, местенето на наративния поглед от един детайл в друг, защото тук реалността не е последователност, тя е избор, проблем, модел на пренасяне между вътрешно и външно, повторно нареждане.

Звучи. Гласове, свистене, ръмжене, тонове, интонации. Шумове, погледи, обоняние, слух – сетивото е патосът на текста. Тялото е патосът на текста. Ако писането на Силвия Томова е стилистично премерено, умело, интелектуализирано и това може да го направи твърде вгледано в някакви състояния, рефлексивно и лишено от емоции, то именно тактилността го насища с усещане, с естетически патос. Сетивността на доста места в разказите е свързана със сексуализацията, като тяхното взаимодействие е превърнато в сърцевината на естетическа ситуация („Абракадабра, любовнико!”, „Добри спомени”, „Тихо и тъмно”, „Асансьор”,”Магазин за месо”). Чрез тези операции текстовете в „Черни маслини и двама мъже” отново побират в себе си, свързват противостоящи си практики на писане – интелектуално и рефлексивно срещу/ заедно със сетивност и емоция.

Мигове. Залепването на разказа за определена сцена. Текстът вече потърси обяснение на ролята на концентрирането върху ситуацията. Тук моделът на запечатването на мига от реалността е нещо чупливо в разказите на Силвия Томова именно защото, по аналогия с едноименния разказ, е „снимка за спомен” на един летлив и разпадащ се свят, който единствено може да бъде уловен като моментно състояние. Герои, взети „като във филмова лента” („Тихо и тъмно”), улични лампи, които се усещат от героите на „Пътуването” „като светкавици на фотоапарат, защото после, и двамата сме сигурни в това, ще си спомняме за този следобед като за картичка”. „Този миг е за снимка.” гласи първото изречение от разказа „Снимка”. Тази техника на сврухакцентиране върху описанието на преживяването и реалността едновременно, и двете най-често предадени с колажна техника, е типичен за новата книга на Силвия Томова. Това обаче не може да се обясни с обобщаващата идея за кинематографичност. Текстът е повече снимка, статичен детайл, образ, миг, отколкото филм. Неговата динамика е на разместванията и смесванията на различни кадри и представи, усещания и наблюдения, но всъщност в крайна сметка тази динамичност би могла да се утаи в статика. Моментна снимка на мига, на впечатлението. Оттук произтича и диалектиката между статичното и динамичното в текстовете на „Черни маслини и двама мъже”.

„Черни маслини и двама мъже” е сложна, интелектуална, нюансирана книга. Сборник, който играе с представите ни за реалност, за събитие, за ситуация. Ако в него нямаше места на несигурност, което ще рече места на напрежение между противопоставящи се една на друга тенденции, самият разказ от „Черни маслини и двама мъже” не би бил възможен в опита му да побере събитието и неговия извънтекстови двойник, да елитаризира и деконвенционализира познати разказвателни стратегии като работата със сетивата, кинематографичността и модела на текстовата кулминация.