Опитите, гледките, пътищата и житията в „Освен литературата” на Емилия Дворянова

Есето винаги е лично, в него пулсира опитът, мисълта, личността. В определен смисъл то е екзистенция – сливане между писането и жизнения проект, заявяване на аз-фромата като вътрешна фигура на текста.
Флуидни, прескачащи граници в жанровете, есеистичните текстове на Емилия Дворянова от „Освен литературата” се подчиняват на логиките на саморазгръщане на мисълта, а заедно с това на спокойствието и напрежението, която тази мисъл сама по себе си е. Именно затова есеистичният жанр там е жив, кръжащ – успоредява в себе си множество текстови полета – фикция, размисъл, дискусия, автобиографизация. В този аспект „Освен литературата” е може би най-личната книга на своята авторка. Текст, който сваля маската на функционалната и проговаря през модуса на екзистенциалната персона – емоционално, с ясен тон, запечатан в думите, диалогично. Цялата Емилия Дворянова в една книга. Писането като точен образ на една индивидуалност.

„Освен литературата” улавя писането като проблясък на чистата мисъл, за да се достигне до точността, сърцевината на смисъла. И заедно с това книгата е цялост, пълнота, изобилие - между фикцията и философизирания размисъл, между есето и прозата.
„Освен литературата” е текст на точно намерените думи, организирани в множествеността на собствените си измерения: смирение, промисленост, органичност спрямо смисъла, интелектуалност, мярка, рязкост, ерудиран патос. Ето какво е този текст. Книгата като пространство на опита, в което виждаме слети и едновременно пълноценни за себе си множество насоки от творчеството на Емилия Дворянова. Текст, който изгражда един цялостен интелектуален и изтънчен образ на пишещия и на самото писане. Творба, която предлага интензивност на читателския опит, интелектуално напрежение и същевременно проекция, сливане, еротизъм. Точно като останалите текстове на авторката, които безрезервно разчитат на един напрегнат и внимателен читател, книгата ни подканя да мислим, аналогизирайки с тежестите на чуждия опит.

„Освен литературата” е побира в себе си текстове, писани през различно време, повечето от които излизали на страниците на в. „Култура” и сп. „Християнство и култура”, композирани напълно хомогенно в собственото време-пространство на книгата като опити, гледки, пътища, жития (отделните имена на частите, на които творбата се поделя). В този смисъл, следвайки тягата на автобиографичния опит в тази книга, субектът на писането, този самосъзнателен субект в книгата на Емилия Дворянова, вписва потенциалата на своя екзистенциален, смислосъграждащ и емоционален проект в различните пространства на текста, като едновременно поделя житейската си отправеност между опита, гледката, пътя, обръщането към образите и житията, сами по себе си примери за екзистенциална мяра. Книгата се разгръща като музикална форма, хармонично сливаща много пространства на опит от света и литературата. Именно тази музикалност – разделянето – вливане едно в друго, на различните посоки на темите, е нещо, което винаги е правило впечатление в текстовете на Дворянова – органиката, целостта, съзвучието между отделните сегменти на смисъл. Затова „Освен литературата” би могла да се разглежда като образ на структурата на останалите книги на авторката. Това рядко умение, което писателката притежава, да насища, да въплъщава цялост в текстовете, така че всяка тяхна отделна част да има същинско отношение към цялата творба. Най-силно видимо тук, в тази книга е това, че текстовете се атемпорализират, излизат от момента и повода на собственото си написване, за да се отнесат един към друг, следвайки обща конвенция, подчиненост на едно (екзистенциално) битие, което същински ги осмисля и на което те са интерсубективни проекции, освен-азовости, памети и следи от неговото собствено случване. „Освен литературата” показва как субектът работи върху себе си през опита на писането. В този аспект текстът е резултат от този опит, едновременно чакан, страстно пожелан в умението си да окръгли мисълта и личното преживяване.

Логиката на излагането на смисъла може метафорично да се побере в това освен от заглавието на книгата, така точно намерено и метафоризирано в пролога:

Най-важното е „Освен”: всичко, което може да се превърне в литература, и всичко, в което литературата се превръща като акт на самото живеене:

опитите да застанеш очи в очи с двусмислието на самото писане, за да го изведеш в огледално-свое външно „освен”.

Текстовете в книгата на Дворянова криволичат, сменят посоката си, но не губят темата си, те са многолики и многооки – вгледани в множество различни посоки – всяка алтерего на предишната. Отделните сюжети гледат съсредоточено в разказването. Повествователят подбира всяка отделна дума, опитомява езика, прави го свой (за пример така специфичната едновременно философизирана и поетична дума „гледец”, която Емилия Дворянова употребява). Емилия Двоярянова обича да приобщава словото към себе си, а заедно с това именно като свое го отваря към ситуацията на лична диалогичност, на разговора лице в лице, абсолютна персонализация, интимност. Тя повтаря думите, усетила като свои, тази операция на повторение и усилване изгражда една невидима мрежа от връзки между текстовете. Отделите фрази възкресяват минали фрази, довеждат в настоящето на един текст сюжети от минал, прочетен предходно. Така книгата се окръгля, набавя скрит лабиринт от връзки и препратки.

Освен в разказването, книгата е силно вгледана в опита на тялото и в естетическото.

Опитът на тялото насища сетивата на четящия, прави го присъстващ, съпоставим със събитието в текста, с акта на написването, с аз-а и опита на разказващия. Четенето става причастно, съположимо с акта на писането, оттам тази операция кореспондира и с факта на хомогенност на книгата, с атемпорализирането на текстовете и способността им, през случването тук и сега, да не стоят като даденост отвъд времето, а като екзистенциален опит, съвпадащ с времето на прочитането. Миналото на опита и настоящето на опита се напрягат, за да заживее текстът в своето непосредствено общуващо настояще.

През телесността си текстовете оживяват. Превръщат се в акт, огледало. Усещането на пишещия се раз-половява в това на читателя в диспозитива на собственото си излагане, екстериорност и интериорност едновременно:Изпитвам физическа болка. Кривите очи от картината шарят и все по-често попадат връз мен… трябва да отстъпя.

Отстъпвам…(„В градината на земните наслаждения”)

Усещах само тялото си, отвъд всякакво чувство, като фуния, през която нещо минава, протича, изтича... – душа няма... единствено тръпка през плътта... ток... („Земята на Бога”)

Тялото се разтваря в събитието. Става част от него. Прави събитието. Опитът на Емилия Дворянова е сетивен. Рефлексията преминава през сетивото, то е нейната душа. Не съществува опит без преживяване през чувстването, причастността към външното. Текстовете динамизират един непрекъснат обмен между вътрешно и външно, непрекъснато отливане. Четенето е доминирано от същите тези актове на причастност към чувстващото битие. Прочитът се афектира от споделимостта на усещанията, пренася се другаде, в пишещия, освен в себе си.

Естетическото – може би това е главният обект на книгата, разтворен във всички други, доминиращ всички други. От усърдието върху самия език, филигранен, превърнат в изкуство, съединение на двойното усилие за красота и точност на фразата (или красотата на самата точност), през коментарите върху изкуството. Самото изкуство е и общо място на цялата книга – литература, изобразително изкуство, музиката като форма, вписана в органиката на теста. Изкуството като въплъщение на душата на пишещия, своеобразна anima на текста. До формалната, външна естетика на самата книга – изкусно и елегантно премислена от художничката Лиляна Дворянова. По този начин „Освен литературата” се превръща в цялостен и завършен естетически проект, който съумява да балансира между насладата от четенето и напрежението на мисълта.

Въображаемо-реално – разтворена, невалидна опозиция в структурата на книгата. Опитът, начинът на гледане към обектите в отделните текстове я девалидизират. Факт, произтичащ и от осмозното сливане и преплитане между вътрешно и външно в пространството на преживяване в разказа. Пишещия е винаги между, освен в реалното и във въображаемото. Книгата се отказва от границите, за да стабилизира, естетизира първозначимостта на умението да мислиш чувствайки. Оттук изключителната способност на Емилия Дворянова да улови невидимите полета на битието, да проникне отвъд непосредствените дадености. Дистанцията между преживяването и разказа е заличена, преустановена. Говоренето е в самото събитие.

„Освен литературата” е изключителна, ерудирана и умозрителна книга, която наистина притежава способността да се преподновява и предлага нови места на смисъл със всеки нов прочит. Текстовете в нея предлагат все по-рядката възможност на правото да мислиш и преживяваш успоредно заедно с някой друг.