Яна Букова, или разказът като изкуство на препрочитането

При един бегъл, неловък и неконцентриран прочит това, което ще се случи с фразите и със смисъла на новия роман на Яна Букова „Пътуване по посока на сянката”, е, че те някак едновременно, но красиво ще се разпаднат и заедно с това текстът ще остави впечатление не само за накъсване, но и за повторение. При по-внимателно вглеждане любопитният и вече убеден в сложността на текстовата структура читател ще види, че в тази книга всичко си е на мястото, хармонично и подредено. Само че самият роман някак се измества встрани от типичната каузална и подредена логика, която тече от глава към глава по хода на разплитането от началото към края. Проблемът тук е, че фикцията не само се е отказала от простата и безвъпросна „реалистична” разходка по каузалната права, а даже е усложнила понятията за начало и край на текста, чертаейки по-скоро една кръгова и криволичеща композиция. В тази логика повествованието започва, свършва, връща се към себе си, попълва белите недоизказани полета във вече прочетения текст, прави се, че разказва историята на определен герой, а всъщност събира края и началото на всички истории заедно; омагьосва разказа така, че той да се разклони и да поеме по много посоки едновременно. Дори и след като романът е прочетен от корица до корица той не свършва, по-скоро се преподрежда, разказите вътре остават отворени и затова напрегнати и колебливи. Цялата тази сложна и уж хаотична плетеница на разказването в „Пътуване по посока на сянката” обаче е систематична, плод на една устремена към собствената си фигура на структурата авторова позиция. Именно скритият разказвач, празният разказвач е това, което движи посоката на текста. Той е сянката, в чиито фигура се показват и не се показват лицата на сдвоените Ян ван Атен (който случайно и хаотично реди историите в своите тефтери, следвайки страстта (чиста и затова не толкова рефлексивна) на писанието) и Утис (със собствените си и чужди истории, които идват на място и според случая). И затова като сянка този разказвач винаги е там, скрит в бялото (празното) и в лицето на текста. Но именно скритият разказвач, за разлика от видимите двама, е този, който с ръката на систематичността задвижва перпетомобилето на текста, полагайки го върху една сложна и елегантна канава, в която вместо да прочетем всичко правилно и логично, ние като че ли винаги оставаме обречени да го препрочитаме.

Кръговостта на разказа, както и логиката на препрочитането, обаче освен като собствено структурен компонент се дължат и на ерудицията на разказа, който освен всичко останало е изпъстрен със скрити цитати и препратки към произведения и културни факти. Тези препратки често работят и с механизмите на иронията и преобръщането, които, от своя страна, добавят още нещо към криволичещата лабиринтно-кръгова логика на текста. Можем да наречем самия разказ мислещ, защото с прецизност той не забравя нито детайлите, които трябва да добави или повтори, нито точното място, в което да ги впише. И ако читателското желание се мотивира от потребността да следва криволиците на разказа, твърде убегливи и подвижни, самото то като че ли вече предполага един до голяма степен концентричен прочит.

Разказ, който се върти, лъже, омайва и не спира
Текстът ни дарява самото движение на разказа, пулсацията, дефрагментираността, на която цялото обрича частите си, самите те фрагментарни, миметиращи постоянна игра на началото и края, отвореност. Текстът на Яна Букова показва математическа точност в разпадите и съгласуванията си – параболичен, верен на прогресиите и, съответно, повторенията, на диференциалните стойности и функциите. Частите и главите си поделят различия и повторения; самите повторения, означават различие, самото различие – повтаряемост, поради един хоризонт в романа, винаги наличен като сянка, която моделира собствения телос на разказа; именно хоризонт, в който разказът съществува отвъд разказа винаги податлив на модификация. Тази полоса на текстовото разгръщане също влиза в идеята за сянката[1] и остава в плен на същата травма за невъзможното пълно припокриване със сенчестото и смътното, чиято идеалност, пълнота и непроменливост е винаги непосредствено близо, приближена до тялото на самото писане, слята с него, и паралелно – вечно излъчваща се – видима отвътре и отвън – през окото на самия текст и през формата, която колабира постоянно в читателското зрение, но винаги като идеалност, която предстои, но никога не е. Пътуването в посока на сянката практически е апорично, неговата финална точка е недостижима; сянката предполага само посока на напредване, специфичен телос на разказа, но не и съвпадане.

Оттук идва и специфичният поглед към действителността в романа на Яна Букова, изказан през думите на някой, който е никой[2]:

„Действителността”, каза Утис с онзи толкова сериозен глас, който винаги можеше да означава две неща: или че говори напълно сериозно, или че напълно се подиграва, „сама не знае какво иска да покаже. Колкото повече се отдалечаваш, толкова повече от нея виждаш. Колкото повече се приближаваш, толкова по-добре я виждаш. Във втория случай трябва да се внимава да не ти влезе в окото.”

Преди всичко действителността присъства в „Пътуване по посока на сянката” като нюанс. Тя е онзи поглед, който е между двете позиции на „приближаването” и „отдалечаването”. В центъра на самата междина, която може да преподреди през един единствен детайл от повествованието всяка картина на историята, така че само една фигура вповече да поведе разказа до точката на различието и трансформацията. За Букова Реалното е нюанс и е това, което прави така, че фрагментите да колабират в тази непостижимост на окончателната история, окончателното действие и неотменимата замръзнала и крайна картина на истината и света. Нюансът е неуловим, той пулсира със мимолентото, като най-малка частица на изменението, и въпреки това - той е стъклото, през което романът гледа към себе си и извън себе си, включително и към целия литературно-цитатаен и иронично литературно-цитатен материал, който използва. Именно затова концепцията за действителността е изказана през думите на Утис - на никой - субектът на този текст е като никой за себе си. Скритият, дирижиращ логиката на романа субект е фигура на това да бъдеш никой за разказа и едновременно това абсолютно да властваш в позицията на автор. Той гледа през, но и отвъд себе си, за да улови пулса на различието и незавършеността на всеки текст. Затова романът е преди всичко моделен, концептуален роман, по-скоро начин за писане и за пораждане на смисъл. Това понятието за реалното като нюанс би могло да обясни и изобилните ефекти и ефективностти на стила и езика вътре – да се намира прилика, както тя не е в обикновенното, делничното възприемане на действителността - буквалистично и без алюзии, без нюанси („едно парче локум, яркорозов като отрязано месо”).

Приликата в романа на Яна Букова е и начин да се приклещи не само нюанса, но и повторението, често работа на двете едновременно. Събирайки света в думите, множеството нюанси на образите в думите, целият текст става нюанс, но на нивото на корпуса. Това ражда и ефектът на енигматичността в „Пътуване по посока на сянката” неразбираемостта, вариативността, полусенките. Разказът се уплътнява, става шизоидно-рефлексивен – трябва да схванеш мрежата, която съставя и която вече е предзнаменувана с оставянето на бели места в историите, за да осмислиш цялото.

От колажността и монтажността на частите и главите в романа на Яна Букова произхождат и времевите ефекти в повествованието. Настояще и минало се разместват, самите те произвеждат собствен разказ, чиято последователност е по-скоро реконструкция. Може би това, от една страна, е, за да акцентира на важността на самия разказ, историята, която трябва да бъде чута през силните си места, а не през последователността във времето и пространството. От друга страна, това, че времето се измества от своята закономерност, подчертава важността на самия момент на случката, събитието; важна е картината само на това, което текстът залепва пред очите ни, актуалното, в момента. Актуалното често изпада в антиреференциалност към каквато и да е друга част от минало действие, ако гледаме романа като части, глави и ситуации. То е само за себе си, а поради факта, че е абсолютно актуално става и някак виртуално – не реалност, а фикция, която се случва пред очите ни. А може би това е толкова силното вглеждане в действителността, което Утис описва (цитатът по-нагоре в тескта) и което ти „влиза в окото”.

Интересно е и че романът завършва/ застива с акта на предстоящото записване, по-точно с желанието (и обещанието за) записване на една от тези мъдри мисли (често внесени в текста със ерудирано-саркастичен оттенък, присъщ на Яна Букова), които записвачът, събирател и изобретател на истории Ян ван Атен внася в тефтера си. Мисълта, за която става дума тук също е изказана от Утис и ехо-повторена от Ван Атен:

„Дори и времето, казваш... След целта си... Интересно, много интересно. Трябва да си го запиша това някъде...”
Естествено, това оставя финала отворен. Но това прекъсване не е колеблив жест, случайност за романа, не е и преднамерено. Просто точно и безапелационно, доколкото оголва способността на слагането на край на без-крайния текст само в мига преди историята да е дошла, за да може да настани удобно в безкрайната мрежа от плетеници, които текстът изгражда[3].

[1] Сянката текстът вменява на самия себе си и като автокорекция на заглавието си. Виж края на романа:

„Изобщо”, добави Утис след кратка пауза, „цялата тази работа с пътуването и посоката, за която доста натрапливо говориш, е погрешна. Сянката се движи на запад, а ние – на изток-югоизток.
„Не можех да го нарека „Пътуване на изток-югоизток”, опита се да се оправдае Ван Атен.”

[2] Името Утис е указано в бележките, съпътстващи текста, като произлизащо от старогръцки и означаващо: „никой. Името, с което Одисей се представя пред циклопа Полифем.”

[3] Извън текста ми ще остане въпросът за сдвояването в романа на разказващите персонажи Утис и Ян ван Атен, като и за полагането има като пътуващи герои, нещо, което има аналогия в историята на литературата.